DGNEWS.EU

„Единственият грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност!”

„Единственият грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност!”
Проф. Алберт Бенбасат
Apr 27
08:30 2019

Свидетелства за личността, творчеството, борбата и епохата на поета Пеньо Пенев бяха представени на провелата се в Димитровград национална конференция „Талант и власт. Неща премълчавани”. Тя се проведе в навечерието на 60-ата годишна от смъртта на Пеньо Пенев, която отбелязваме днес – 27 април. На форума българският литературен критик и историк проф. Алберт Бенбасат представи доклад и две книги на писателя Атанас Славов-Насо с откровения за поета, свързан неразривно с Димитровград. Едната „С трева обрасли“ е издадена в Париж през 1983 г., а другата „Българска литература на размразяването“, е издадена в САЩ, където Славов емигрира през 70-те години на миналия век. В тях авторът пише, че когато през 1957 г., Пеньо Пенев обвинил в евтино политиканство и нехайство към явните различия между талантливи и бездарни поети издигащия се в партийната си йерархия Георги Джагаров, последният стоварил отгоре му цялата си антипатия - задвижил машината за репресии, изтикал поета в изолация, а в резултат - отпечатването на поезията му спряло.

„Като спря да печата книгите му, бюрократичната върхушка го изолира от литературния живот. Това доведе поета до ужасна депресия, алкохолизира се, за година поредица истерични изблици разби семейството му, и през 1959 г. стигна до самоубийство чрез свръх доза приспивателни”, свидетелства Славов. В една от тях той заключава: „Единственият грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност!”. 

Проф. Бенбасат, какво бихте ни казали за скромно известния Атанас Славов?

Той е изключително интересна личност, за която смятам тепърва ще се говори. Емигрира в САЩ в средата на 70-те години на миналия век. Осъден е задочно, като на делото негови приятели свидетелстват и го изкарват американски агент. Книгата му „С трева обрасли“ всъщност са негови есета, които е чел на български език в емисиите по Би Би Си и Свободна Европа. Неговите есета и есетата на Георги Марков са вървели по едно и също време.

Атанас Славов е един космополит и същевременно тясно обвързан с българската реалност, народна култура, история, бит. Едновременно с това е и поет. Най-малко известена е неговата поезия, която също излиза на български език в САЩ с дисидентски стихотворения, за които получава отрицателна критика. В речта на Тодор Живков от 15 април 1963 г., той е бил едни от ударените, заедно с Константин Павлов, Цветан Стоянов и Васил Попов. Те са специално цитирани в тази реч, като хора объркани в идеологията, а стиховете им опозиционни. Изкарват ги врагове, а те не са. Те са творци, които искат литературата да се твори свободно, да кажеш това, което мислиш и чувстваш. Да не ти налагат нито методи, нито идеи. Но това им коства много. Въобще нашата скрита история на литературата е изключително интересна.

Докога ще остане скрита?

Почнаха вече да я разкриват. Има доста сериозни опити. Но аз мисля, че трябва да се напише цялостна скрита история на литературата. Тази, която се движи паралелно с официалната през онези години, и която самият Славов определя като ъндърграунд литература.

Според Славов атаката срещу Пеньо Пенев тръгва от писателската гилдия…

В книгите си Атанас Славов споделя лични преживявания и спомени с поколението съвременник на поета. Той свидетелства, че борбата на Пеньо Пенев е била срещу бездарничеството и възвеличаването на чисто партийното, а не талантливо творчество. Тезата му е, че неговата драма е в конфликта между разминаването на идеите с думите и писанията на официалните тогава литератори. Критиката на Пеньо Пенев се приема много лично и като пряко отношение от Съюза на българските писатели, в лицето на тогавашния главен секретар Георги Караславов и в лицето на председателя на Кабинета на младия писател Георги Джагаров, които подемат кампания и до голяма степен успяват да унищожат личността на Пеньо Пенев, да го дискредитират и да сведат неговото бунтарство до едно битово разложение, което го отвежда до вражески и антипартийни позиции.

Не е ли всъщност Пеньо Пенев първият поет дисидент?

Пеньо, Иван Динков, Константин Павлов, Атанас Славов са едни от първите дисиденти. Това са хора с чисти поетически идеи и замисли, които много рано разбират, че се разминават с официалната партийна постановка, която е била декоративна. Разминаване на идеи и реалност. И Пеньо е от онези смели хора, които го заявяват в прав текст. Това не се нрави на тогавашната върхушка, която е ориентирана към собственото си издигане, а идеята им служи за трамплин. При Пеньо Пенев има конфликт на идеологии, а те искат да го изкарат, че видите ли понеже бил пияница, понеже се свързвал с пияници, и ходил с тях, и затова пропаднал. Единствената институция, която е могла да му помогне тогава, е бил Съюзът на българските писатели.

Грешка ли е, че творчеството му не се изучава в училищата?

Мога да изредя много български автори, които заслужават да бъдат познати на младите хора, но не са. Един от тях е Пеньо Пенев. Важно е какво ще се подбере. Аз бих избрал гениалната му поема Дни на проверка и части от интимната му лирика. Това би могло да докосне душите на младото поколение, на което като цяло липсва поглед върху тоталитарната ни поезия и литература, която и до днес мнозина отричат. При Пеньо Пенев има изключително нежна интимна лирика, има много чиста идея, подобна на Вапцаровата. Той е своеобразен продължител на тази линия, дори в любовната си лирика, но с едни малко по-нови съвременни средства. Смятам, че в литературата и поезията на тоталитаризма има големи поети, за които  младото поколение трябва да знае. Държа да подчертая, че за Пеньо Пенев има написани много неща. Страшно много хора се изкарват близки с него и пишат спомени. В тези спомени има доста белетристика, т.е художествена измислица и преувеличение, вероятно в желанието покрай името му да блеснат. Аз нямам много доверие на такива късно написани неща.

Защо, според Вас, талантът винаги е обречен да бъде задушаван от властта?

Защото талантът винаги е в опозиция. Талантът не може да бъде съгласен. Той винаги мисли по-различно. Има друг поглед върху действителността, живота, реалността. Той не може само да ръкопляска и да вика „Браво!”. А те това са искали. Днес във властта никой не обръща внимание на литературата. Нашата политическа система и властта не се интересува от литература, докато в онова време, литературата е трябвало да обслужва властта, да я величае и да й бъде неин ракетоносител. Докато сега, да виждате някой да обръща внимание на литературата? Слава Богу, не налагат на поетите и писателите какво да пишат. Това обаче не прави литературата по-добра, за съжаление.

1 Коментара

Още новини

Снимка на деня

Анкета

Къде ще почивате през лятото?